Monday, January 03, 2011

---



Най-накрая успях да се добера до вкъщи. Пак беше един от тези горещи задушни дни, в които усещаш как прахта от замърсения въздух на града прониква през всяка пора на тялото ти, подпомагана от потта, която те облива цял ден. Тези дни вече 4 месеца не са се променяли. Работа не липсваше и днес – деца, учители, посетители. Обичайната доза артисти, турско кафе с кардамон и лимов сок с мента. Беше четвъртък и лудницата, както в галерията, така и на улицата, беше по-голяма от останалите дни на седмицата. Привечер (макар че само часовникът показваше, че вечерта наближава, тъй като навън все още напичаше, като че ли е обед) най-накрая приключих със задачите за деня, събрах си нещата и се изнесох много по-бързо от обичайното. Днес нямах много време за мотаене и социализиране, защото най-накрая бях успяла да организирам уроците си по видео монтаж и не ми се искаше поне малко да си почина и освежа преди тях. Руби, млад и много талантлив видео артист, с когото работих по един проект и, който често се мотае при нас в галерията, щеше да дойде вкъщи след вечерната молитва, което беше след малко по-малко от два часа, за първия ми урок.
Гмурнах се в морето от хора навън и съжалих за пореден път всички, на които им се налагаше да се предвижват с кола в тая лудница. И ходенето не беше лесно, но поне се движех и по-лесно успявах да си прокарвам път през тълпата. Днес обаче нищо не можеше да ме впечатли, защото бях погълната от мисълта за краткото видео, което най-накрая щях да монтирам. Бях изгледала суровия материал безброй пъти и нямах търпение да му дам формата, която аз исках.
Успях да се добера до вкъщи. Малък оазис на спокойствието и тишината в този неуморен град. Съкваритрантът ми го нямаше – беше заминал на юг за една седмица и оазисът беше почти като рай. Съблякох се на мига – трябваше да ги махна тези лепкави, прашни дрехи. Сапунената вода, която се стичаше от ръцете ми си беше направо черна. Влязох под душа. Студената вода ме освежи. Не се облякох, защото още умирах от жега, а и това беше един от малкото дни, когато можех да се мотая гола на воля. Имах нужда от малко тишина и не пуснах музика. Продължавах да мисля за видето.
Чух изана за вечерната молитва и в същия момент се звънна на вратата. Руби беше подранил. Облякох първото, което видях – къса памучена рокля на цветя, с която обичайно стоя вкъщи и, с която обичайно не бих се облякла, когато вкъщи щеше да има мъж, който не беше от близките ми приятели. Но не беше кой знае каква драма. Облякох се и отворих вратата.
Монтажът ми харесва. Харесва ми възможността да мога да манипулирам историята и да я подреждам, така както аз сметна за добре. Беше ми за първи път и не спирах с въпросите. Руби каза, че имам усет за правене на добър монтаж. Каза и, че косата ми ухае приятно. Не бях обърнала внимание, колко близо един до друг бяхме седнали. Комплиментът ме поласка – Руби всъщност беше много привлекателен и доста загадъчен млад мъж. В един момент осъзнах, че единственият звук в стаята беше топлият му глас. Хареса ми и ме възбуди. Но не беше, както преди. Преди да мина през онзи ужасен кошмар.
Работихме, докато не спря тока и после не умря и батерията на лаптопа. Беше станало време за вечеря и поканих Руби да остане. Сготвих кускус с риба – беше забавно да готвя без светлина – трябваше да използвам само обонянието си, за да разбера какво правя. Беше станало много тъмно навън, ток все още нямаше, а малкото свтлина идваше от пламъка на газовия котлон и едната свещ, която бях запалила. А когато не виждаш, ароматите са много по-силни.
Разтопено масло, малко джинджифил, шафран, лют пипер; кускусът, който прилича на пясъка на Сахара... малко вода – толкова, колкото да поддържа живота в пустинята; усещам влажните зрънца по пръстите си, заравям длани, така че влагат да достигне до всяко зрънце. Готвих неговото ядене. Отново.
Руби ми помагаше и пожела да прочете дланта ми – научила го някаква стара бедуинка. Не съм била особено щастлива на 10 години, живея във въображем свят. Не винаги, но понякога. Никакъв въпрос не ми идваше наум. “Ще бъда ли отново щастлива?”, попитах най-накрая. “Да, ще бъдеш, но ще минеш през голяма депресия. Всъщност минаваш през нея сега”...
Дръпнах си леко ръката. Руби ме гледаша с любопитство, искаше той да ме попита нещо. Но тази тема не ми харесваше. Не искам да говоря за това отново. Не искам да говоря за това никога вече. “Обичаш ли зеленчукова супа?" – го попитах с лека усмивка и без да дочакам отговор побързах да сменя темата.
Руби беше първият мъж, когото допусках близо до себе си след онова, което се случи. Нямах сили, нямах желание, но трябваше да се преборя. Не можех вечно да стоя в черупката си. Флиртуваше с мен елегантно – “Никога не съм знаел, че имаш толкова красива коса, изглеждаш чудесно в рокля, в галерията си винаги толкова дистанцирана, някак си строга и студена, а всъщност си съвсем различна”. Сипах яденето в чинии и седнахме на възглваниците на пода. Нахранихме се в мълчание. Чувах дишането му, усещах миризмата му. Но него не го усещах. Остави чинията си. “Може ли да погаля косата ти?”. Не казах нищо, а само леко наклоних главата си към него. Усетих как отмества леко косата ми и допира устни в шията ми. Хареса ми – беше нежен и внимателен. “Защо правиш това” го попитах. “Защото ме привличаш”... Хареса ми, но празнината в мен беше твърде голяма, за да го усетя истински. Тялото ми се стегна и Руби разбра, че не можех да приема това, което ми даваше. Но поне успях да направя първата крачка. Да оставя някой друг да ме докосне.
И тогава разбрах - бях готова да бъда сама. Най-накрая.
Кайро, 2008

No comments: